Когато
Когато си обесебен от натрапчивите мисли,
че поглед не замръзва пред заключени врати,
когато да превиваш гръб не си орисан,
ти вярваш в себе си, избраникът си ти
да води кораб по следите на мечтите,
затръшнал шумно прозаичната врата
и ти отплава, никой не попита,
тук всяка карта е прозорец към света,
очи отправил в тайнствените пирамиди,
миражи грешни споделил си най-подир,
че лунна светлина отваря всяка мида
и всеки смях не идва от устата на сатир,
омръзна ти да бъдеш в плен на сеутата,
на гневно зрящия под чифт избодени очи,
дали ще пееш песента без думи и когато
си сам в тълпата и неистово мълчиш,
защото празникът отдавна е привършил
и маските лежат захвърлени в калта,
и всяка плът и с вид на оцеляла мърша
забравила е гниенето напосоки и в пръстта,
но ти замина и оставил си подире
следи от стъпки стари да пристигне полунощ,
когато всеки смях роден е от сатири,
напиращ от сълзи и с безпределна мощ.
© Димитър Станчев All rights reserved.
