Когато ме заставиш...
Есента се търкулна по паважа
като бутилка, ритната от вятъра,
а аз нямах слова да ти кажа...
за всичко простичко,
че ти благодаря.
...
Не те обичам?
Все едно да не
обичам... себе си
и по пръстите ти
ще ме има винаги
(Вятърът ще гони
страници от древни
книги...), но
никой няма да се опита
да ти се усмихне
по-истински.
Хората ще подминават.
Ще изтъркаш мръсното
в очите им,
ще ги охулиш...
и пак ще видиш мен.
(Усмихни се с душата ми!)
Исус ще слезе,
за да ти каже, че ме има
и винаги ще бъда
част от теб...
по пръстите ти.
Ще бъда!
(Но аз моля,
открадни ме от вятъра!)
...
Когато ме заставиш
да избирам между
тебе и живота си,
аз няма да си тръгна,
защото ти си животът ми.
Еента догаря,
кандилото мъжди,
а през прозореца
долитат бели страници...
© Мирослава Грозданова All rights reserved.
