Когато няма да съм повече човек...
Когато няма да съм повече човек,
обещай от душата ми да измиеш калта!
И ме откарай на сигурно място - за век,
и помилуй ме! Аз наистина исках да бъда добра!
Когато хиляди пъти удрях земята
във немощ, искайки късче от нея, а не бях го открила...
Изморена, че носех кръста на всеки, към необята -
всеки миг Ти ми даваше Твоята сила!
Когато ми вееше тъга от очите,
аз не смеех да мокря ничие рамо.
И мижах ли... мижах, за да могат сълзите,
ако падат - да мъча себе си само!
И надсмивах я болката, а тя ме гнетеше.
Тя се мъчеше жадна, да обрули сърцето.
И макар уязвимо, то спасявано беше,
от обичащ го Някой... там - на небето!
Неведоми са пътищата Твои!
В съдбовен час, изпълнен със печал,
ще Ти благодаря, че във живота...
най-истинското Ти ми бе избрал!
© Миа Александрова All rights reserved.
