Мравунякът - човешкият ни род -

все някога от тежест ще се срути.

Земята майка следва своя ход...

За нея хората са „тутти фрути”.

Не помни тя такава суета

и суетня по тялото си младо.

Но проявява странна пиета́

като пастир към непослушно стадо.

Че тъпче я човешкият ни род,

разпъва я на кръст и я обрича

на непонятен, пагубен възход...

Но тя чедата свои пак обича.

Човекът гони вечно своя път,

че днес е тук, а утре – „яко дим”.

Вселенските пространства го зоват

със своя устрем див, неустоим.

Мравуняк е човешката съдба

и всяка мравка своя друм чертае

на майка си свещена по гърба -

когато върне се - да я познае.