Когато си сам, не си самотен
Подритвам разпиляна самота,
улисан в мисли, ходя по паважа.
Стъпките шумят като вълна,
висока няколко етажа.
Навярно тук се срещат самотите
и се превръщат в споделени мигове.
Аз бавно крача и съм само зрител,
с дъха си топля двете си ръце.
Скърца самотата разпиляна
и лепне по обувките ми чак,
а улицата пуста, никой няма.
Не виждам нищо в падналия мрак.
Животът е въртяща се рулетка.
Един печели, друг е победен.
Колко страшно самотата лепне,
сякаш е привързана към мен.
Някой топло чувам да говори
и самотата бързо се топи.
Започвам сам със себе си да споря.
Не е самотен сам човек, нали?
© Валентин Йорданов All rights reserved.
