Когато съм се раждала, валяло
Валяло е проливно,
когато съм се раждала,
за да се вкореня порядъчно
в света на мразените символи,
във свят на повечето и достатъчното.
И някак си съм се преситила
от недодяланите обещания?!
Недопрочетена. Недопреписана.
Една такава тебевлюбена...
И думите ми като кромоли
нарязваха небето на парцали.
Песимистична като чайките,
единствени останали през зимата
да бдят над опустелите морета.
И просто в цялото объркано познание
се питам, повече от всякога,
възможно ли е свръхсъзнание
да мърка омагьосано в краката ми.
А после, точно в шест и трийсет,
отмятам предложението за вечности,
което засънувах за секунди
и, някак си съвсем естествено,
получих сутрешната си целувка
и вече беше все едно
дали света се втурва към разруха.
Когато съм се раждала, валяло дъжд;
валяло, не валяло, на кого му пука?!
© Евгения Илиева All rights reserved.
