Когато завържа посоките
Бях избран за гробар и животът ми в работа мина,
трупах камък след камък където белееха кости.
Планина се повдигна, остана ми педя градина,
сред която стоя и се чувствам на себе си гостенин.
Колко нощи и дни съм вървял между живи и мъртви,
по водата и виното търсил следите на Бога.
Много слънце е влязло в очите ми. Гледат опърлено
как брегът си отива, а аз да го върна не мога.
Като кораб отплава, платната му стигат небето,
а душите на мъртвите дърпат въжета от вятър.
Стана остров градината с рана кървяща, където
падна първият камък, лежал върху гроба на брат ми.
Нямах никого вече и седнах до камъка гърбом,
да не гледа как с кървави шепи си мия лицето.
Втори камък се срути и падна на кръст върху първия
и отчаян до смърт се изправих за срещата с третия.
Ала корабът литна и въздухът пак се затвори,
тъй прозрачен и нежен, че раните спряха да парят.
Обикалям кръга покрай кръста и сам си говоря,
че когато завържа посоките, тук ще е Раят.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
