Колко?

Колко?

Тихо е,

толкова е тихо,
повече дори от жълтите листа в сезона на дъжда
и от безкрайно гледащия някъде камък,
и от вечното сърдито небе.
Дори и от птичките, които не пеят вече своята последна песен,
няма я и шумната река
и гъделичкащото лято.

Пусто е,
толкова е пусто,
повече  от нищото в пустиня,
повече и от спрял да тече, завинаги,
водопад от розови мечти,
и след внезапно спиране на развикала се буря.

Липсва ми,
толкова ми липсва,
повече от ехото, онова
моето,
блъскащо се в огледалото, онова
нейното,
повече и от скъсан портфейл на самотна снимка,
повече и от вятъра на птичите криле
и усмивката на слънчево дете.

Обичам я,
толкова я обичам,
все още я обичам.
Колко ?
... повече
и от самото повече.