Копнежно
Понякога ми идва, ей така -
на хубостите вечно ненаситен,
с криле да литна, в селската река
да цопна на завоя, под върбите.
В подмолите и вировете тук
уклейки да ловя, под плочи сврени.
Тревите пред косачите, без звук,
на пластове да падат, като мрени.
На светла нощ, с проблясващи звезди,
в послания вселенски да немея.
До купата сено, заспал в зори,
да чувам на щурците песнопея.
Събудя ли се, моята любов
в сърцето ми да пърха като птиче.
Гърдите ми да вдишват мирис нов
на здравец, на пелин и на лютиче.
Какво ще ни предложи тоз живот
с годините прелял от бол и чувства?
Забравени от Дявол и от Бог,
днес споменът превръщаме... в изкуство!
© Иван Христов All rights reserved.
