Копнежно
Самотен вятър свири в клоните
с надежда - музиката да плени луната.
Денят изгаря в неродени спомени.
Сърцето ми е грях на красотата…
Със думи не успях да те орисам,
безчувствен беше за горчиви истини…
Да бъда лицемерна с теб – не искам.
А толкова копнежно ти се вричах…
Не ти спестих горчилката на времето
и фалша не прикривах със лъжа.
Във мислите си те рисувах нежно,
в олтар превърнах моята душа…
Затуй сега, когато вятър тъжно свири
под булото на влюбена луна,
в съня ти само тихо ще се взирам
и ще изчезвам с раждането на деня…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
