Корените на небето
В зеницата разкъсана на изгрева
светът крещеше в дисонансен транс.
Един синигер изгладувал зимата
към утрото отправи реверанс.
Из клоните запя на старата черница,
надупчения ден да прекрои,
без дъх оставаше малката душица
на красотата сила да дари.
Умът се сгърчи и потъна в бръчките
на сласт, оплела и отвъдното,
подритна бегло на живота съчките-
било е всичко, пак е съдното...
Какво си ти, венецо на природата?
Кръвта покапа от високото.
До смърт ранен от глупостта на хората
издъхна напевът на утрото.
Приседнах. Погребах песента на дните,
положих под една ела телцето,
където сплитат се върхари с висини
във корените на небето...
© Ивита All rights reserved.
