Ковачът на думи
В оджака на дните, в жарта на живота,
нагрява до сламено жълто словата.
Ковачът на думи кове със охота -
труда си във малкия пъкъл не смята.
Изгаря във огън лицето изпито,
ехти в тишина наковалня неука.
Стените, опушени, гледат сърдито -
ковачът кове, а пък сам си е чука...
Подкови извити и ризници стават
словата, до огнено бяло нагрети.
Ковачът на думи кове и раздава
калени във тъжните нощи куплети.
Умората рядко в дома му се връща,
замръква самичък със жар във очите.
Ковачът на думи със мъка преглъща
корите на хляба си твърд и мечтите...
Ковачът на думи кове - изковава
от всички събрани неволи надежда.
Дали и по изгрев ковач си остава,
щом сутрин душата му в стих се оглежда...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
