Това разбрах от сянката на бряста,

когото слънцето сушеше със лъчи.

Тревата то бе лакомо опасло

край каменния знак, останал да стърчи.

Какво лежеше под неговата тежест!?...

Въпросът неуместен сконфузено мълчи.

Сеното няма девствената прелест,

присъща на тревата и детските очи.

Кръгът затваря се с неумолима точност.

И краят му е стартът - часовникът е спрял.

Но няма в пъпката на дивна непорочност 

да се завърне макът, след време прецъфтял.

Не бях такъв! И с друг - нима ще се повтори

завършеният кръг, когато се затвори.