Къде си...
Отдавна мойта муза е заспала
под купола на пъстрия живот.
А съвестта пред мелница е спряла,
да бъда или не аз Дон Кихот.
Нахапан от беззъби помияри,
безветрието стиска ми ръце.
Упойка са ми лютите цигари
и примерът на силните мъже.
Студът се впива в здравото ми тяло.
Ах, как ми липсват слънчеви стрели.
Аз бавно приближавам към началото,
в което музата ми ще се появи.
Дори не подозирам, че е в мене.
Заспала е в душата ми сама,
за да измислям някакви проблеми,
които после сам да победя.
Оставям я, от мен да си почине.
Насила да я будя аз не ща.
Повтарям си, че и това ще мине,
а ехото отвръща ми: Когааа?
© Валентин Йорданов All rights reserved.
