Отдавна мойта муза е заспала 
под купола на пъстрия живот. 
А съвестта пред мелница е спряла, 
да бъда или не аз Дон Кихот. 

Нахапан от беззъби помияри, 
безветрието стиска ми ръце. 
Упойка са ми лютите цигари 
и примерът на силните мъже. 

Студът се впива в здравото ми тяло. 
Ах, как ми липсват слънчеви стрели. 
Аз бавно приближавам към началото, 
в което музата ми ще се появи. 

Дори не подозирам, че е в мене. 
Заспала е в душата ми сама,
за да измислям някакви проблеми,
които после сам да победя. 

Оставям я, от мен да си почине.
Насила да я будя аз не ща. 
Повтарям си, че и това ще мине, 
а ехото отвръща ми: Когааа?