Къщата на баба
(Мама мъката своя преде)
Димитър Никифоров
По стъпките на детството се връщам.
Нагоре. Все нагоре, по баира.
Пътеката към бабината къща
през сухите треви едва намирам.
Там всяка сутрин светели сълзите,
изплакани за мене от росата.
Предяла баба нишката на дните.
Затрупвала я бавно тишината.
Тя криела под черната забрадка
косите си, завързани на плитка.
Очите си, изплакани по татко,
че Господ преди нея го повика...
Предяла мъката си. И мълчала.
И чакала ни с татко за вечеря.
А зад прозореца свещта горяла -
по-лесно във ноща да го намерим...
Така и не могла да ни дочака...
До него легнала - да си почива...
Угаснала свещицата ù в мрака.
Над гроба ù пораснала коприва.
Без татко ида, но се връщам, бабо!
А думите на гърлото ми спират...
Ни двор, ни керемидка, ни ограда...
Отдавна няма къща под баира.
И спомени от детството ми бягат...
В очите ми като сълзи се стичат.
Къде, по дяволите, беше прага!!!
На мястото му да си коленича...
Не каза нито думичка гората.
С листа невъзмутимо си шумеше...
Изправила снага до небесата
там, дето къщата на баба беше...
По стъпките на мъката се връщам...
Прощавай, бабо. Даже не заплаках...
В душата ми е цяла твойта къща.
С един прозорец свети.
И ме чака.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
