Ледено адажио
Полòжи в оределите му клони
мъх снежен от далечни небеса,
в краката му снежинки милиони
и нежна пелеринена негà...
Целуна го с дъха на дива жрица,
а корените луди обузда,
смрази ги като ледена кралица,
духът му върза с трèпети в нощта...
И бòриките - груби мъжки длани -
изви, със снежно-вятърни крила...
А после лед в дълбоките му рани
посипа... като истинска жена.
Зашушна нежно думи белоснежни -
красиви като сутрешна мъгла,
искрящи като камъчета ледни,
горещи от кървящата мъзга...
... а той обикна всичките си рани
и тази дива зимна красота,
и топлеше го сякаш любовта им,
когато я желаеше в нощта...
И сякаш там, по иглените пръсти
порастваха от корена крила,
изтръгваше гръдта му луди страсти
и буци пръст от ледната земя.
И вместо да умре в студенината
от нея изгради дебел покров,
захлупи, борът, зимно тишината...
не смърт... намери своя благослов.
© Нели Господинова All rights reserved.
