Ледено адажио
Полòжи в оределите му клони
мъх снежен от далечни небеса,
в краката му снежинки милиони
и нежна пелеринена негà...
Целуна го с дъха на дива жрица,
а корените луди обузда,
смрази ги като ледена кралица,
духът му върза с трèпети в нощта...
И бòриките - груби мъжки длани -
изви, със снежно-вятърни крила...
А после лед в дълбоките му рани
посипа... като истинска жена.
Зашушна нежно думи белоснежни -
красиви като сутрешна мъгла,
искрящи като камъчета ледни,
горещи от кървящата мъзга...
... а той обикна всичките си рани
и тази дива зимна красота,
и топлеше го сякаш любовта им,
когато я желаеше в нощта...
И сякаш там, по иглените пръсти
порастваха от корена крила,
изтръгваше гръдта му луди страсти
и буци пръст от ледната земя.
И вместо да умре в студенината
от нея изгради дебел покров,
захлупи, борът, зимно тишината...
не смърт... намери своя благослов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Господинова Всички права запазени
