Легенда за Белоградчишките скали- І част
Нявга много отдавна, не се знае кога,
два манастира... опрели снага
в небето над бели белоградчишки скали,
пазели спомен за любов, що боли.
Живяла е Вита, красива мома,
с хубост неземна, самодива била,
с коси златоруси, с дълбоки очи,
с алени устни, с гайтанлии вежди́,
снагата - тополка, а гласът и́ звънче
като ромон огласял усоите все.
Пасяла тя стадо... с овци́ и кози
по поляни, ливади, върхове, долини.
Духът и́ на воля срещал света,
дорде не познала в момък благ любовта,
овчар като нея, левент с` строен стан,
Лука` се наричал, най-добър музикант.
Щом засвирел с кавала, бързоструен поток
нахлувал в сърце и́ като вир най-дълбок,
песента била свръзка между двете сърца,
закопняли за обич, за дом, за чеда,
тя на него се врекла, той пък дал и́ обет,
че животът ще свърже със нея навек.
Но както се случва, не било им съдба,
в ден злополучен, стар монах за беда
Вита млада щом зърнал, на баща и́ рекъл,
че хубост такава е от дявола зъл,
затова да я скрият във далечен Метох,
та невеста да стане момата на Бог.
/следва продължение/
© Таня Мезева All rights reserved.
