Лунни сълзи
Прегръщам луната, потъва в очите ми.
Преглъщам болката, потекла в сълзите ми,
по шията - стичайки се - светят лунно,
като огърлица, разкъсана безшумно.
Те капят, като онази тъжна песен,
която пеят листата в дъждовна есен.
Потъна ден, ще дойде нов - аз вярвам...
а не успях със залеза да се сбогувам.
Луната във очите ми потъна, скри се.
Сега изтича от очите ми. Сребриста е...
Измита ще я върна при звездите,
ще литна там, в небето... но с мечтите.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
