Изсветлявам пред залеза. С устни
в полутон му рисувам лицето.
Всички ласки безсънни и глухи
се прегръщат с вълни из морето...
Всеки стон се "нарадва" на пясък
между зъбите. Колко е просто -
любовта е виновна от нежност
и е тиха безкрайност... На моста
оцеляват безмълвно мечтите;
глухонеми са вече, но помнят
радостта, есента и чертите
на далечния смисъл възможен...