Любов несподелена
Всяка вечер пред вратата цвете ти оставях,
а ти изхвърляше го безразлична призори,
знаех, че е безнадеждно, ала продължавах,
мислех, че ще ме обикнеш, но, уви.
Не четеше също и писмата,
изпращах ти ги всеки Божи ден,
подарявах ти парченца от душата,
върху листа бял полагах част от мен.
Във чувствата си бях прилежен,
не се отказах въпреки това,
че крахът беше неизбежен,
че полета ще свърши във калта.
Така и свърши - тъмно, глухо,
премазан бе един копнеж,
не чуваше сърцето чуждо,
обсебено от свой стремеж.
Така изгасна и последната надежда,
изгасна със последното писмо,
обещах си, че това е за последно,
сред звезди да търся земната любов.
А дали закономерност е в живота,
да се влюбваш в хладните звезди,
и те да бъдат толкова високо,
а ти отдолу, в ниските треви?
© Деян Димитров All rights reserved.
