Любовта не търси покрив...
В очите ми започне ли да мръква –
това е времето... да ми простиш.
В Душа се влиза само... като в църква!
Да палнеш свещ... А не, да я гасиш.
Прощавай, че пътеките са мокри!
Зарових обич там... И я полях.
Защото... любовта не търси покрив.
Ни разни вещи... Може и без тях.
От безлюбовие – и аз съм пѝла
горчивата утеха на греха.
И (като теб) тъгата си съм крѝла –
под маската (фалшива) на смеха...
Сега – не търся нищо... Просто пазя
студените стени – на своя храм.
Не бих! – го осквернила със омраза.
Но, и любов... не мога да ти дам.
Тя, любовта... остана при сълзите,
които под клепачите си крих...
Без нея – е студено под звездите!
Да можех!... - да те стопля, с този стих.
Тя, любовта... остана при сълзите...
Зарових я – под брезова кора!
Преди да я заровя – бе в очите.
Но ти това – така и не разбра...
Прощавай! – че пътеките са мокри...
Не ме помнѝ с разплакано лице!
Помнѝ, че
любовта на търси покрив.
Тя не живее в къща.
А – в сърце.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
