Някой седи на пейката с наведена глава,

друг върви, свел поглед в земята.

И така забързано се разминават,

без желание да се познават.

Пред очите си имат решетка,

крещяща с реклама и цвят.

Агресивно отвътре крещят

сетивата, които не спят.

Не спят, а търсят утеха,

слабостта си обратно поеха,

макар и с маски велики

в рекламния хаос размити.

Крият в душата си плач

и балансират по тънкия ръб.

Всеки става на някой палач

и вечно има на другия зъб!

Натопи си главата в морето,

или със завист сложи им въжето! –

Така ли се криеш зад нечия маска?

Така ли слагаш чиста замазка?

Аз стоя тук, съзерцавайки мрака.

Самоизяждам се, че гладът ме чака.

Изплювам пак в шепи отрова,

да попаря безумния поглед.

Плаши ли те моята лудост?

Всяка маска е равна на глупост!

Да строша ли бутилка в земята

и с яд да разголя душата?

Разкъсам ли им маските бели,

отдолу лица черни и очи полудели;

страхът им става прозрачен,

а ужасът – хаос многозначен,

прозорецът – с решетка желязна,

а вярата - хватка опасна!

Това ли ще е моят живот –

състояние на уплашен народ?

Не слушай техния вопъл!

Вслушай се в нечий зов топъл

на някой сред тази тълпа,

погребал дълбоко страха!