Между Дявола и Бога
В острия мрак, оголен до пурпур от рози,
жадно се стича – позабравена вече – тревога.
Нито слънце, ни дъжд – все такава се влачи прогнозата,
от която ми писна, но така и не втръсна на Бога.
И защо, Белобради, на своето лоно небесно
Ти веднъж не се спъна на облак, дори на майтап?
Ти все си почиваш, а аз – сякаш вчерашен вестник -
със прехапан език и без думи кървя – питаш ли как?
И понеже дванадесет пъти се хващах с Рогатия,
който инак е свестен – дава ти там каквото си щеш,
но стократно му плащаш с трийсет гроша, хванали патина,
и надяваш се тайно да запали за тебе от Пъкъла свещ...
Та, от сделките с него и аз се ошушках до кокал,
докога, Боже, Твоят семафор за мен все ще свети червено?
Да стиснем ръце – в релсите мои ме връщаш, до болка,
а аз зъби ще стискам, ще си тръгна – и... Пито - платено.
Хайде, Старче, отгърни прежълтелите страници
на душата ми, дето Ти я извая такава – ранима,
и върни ми онази тревога – Любов – разюздана странница,
да вали и да свети по пътя ми с трънено име.
© Даниела All rights reserved.
