В острия мрак, оголен до пурпур от рози,
жадно се стича – позабравена вече – тревога.
Нито слънце, ни дъжд – все такава се влачи прогнозата,
от която ми писна, но така и не втръсна на Бога.
И защо, Белобради, на своето лоно небесно
Ти веднъж не се спъна на облак, дори на майтап?
Ти все си почиваш, а аз – сякаш вчерашен вестник -
със прехапан език и без думи кървя – питаш ли как?
И понеже дванадесет пъти се хващах с Рогатия,
който инак е свестен – дава ти там каквото си щеш,
но стократно му плащаш с трийсет гроша, хванали патина,
и надяваш се тайно да запали за тебе от Пъкъла свещ... ...