Мила моя
Небесната жар ли е някой ти дал,
та пламък от огън си, мила?
Леда от тъгата стопяваш без жал
и капките с устни попиваш.
Косата ти палава цялата знам.
Лицето - лунички пъстреят.
Ръцете ти нежни прегръщат без свян.
Гърдите ти тръпнат, едреят.
Очите ти тъжни поглъщат ме цял.
Пред твоите устни немея.
Целувам те нежно, а всъщност без жал -
тъй лудо по тебе копнея.
Оазис за мене, любима, си ти.
При други, повярвай, е пустош...
От извора пия, иди - разбери,
а ходя с напукани устни.
© Красимир Дяков All rights reserved.
