Обичах те. Обичам те. И ще те обичам.

От тук, през звездите, та чак до Луната.

Желаех те. Желая те. Дори не отричам.

За кратко забравих за болката позната.

Огънят буен във жар се превърна.

Изпариха се с него и всички мечти.

Как светът се за секунда обърна,

няма вече „ние”: само „Аз”, само „Ти”…

Погледът. Преди страстен, горещ.

Сега, превърнат в бледо отражение

на една отминала обич,

бавно угасва… като догаряща свещ.

А ръцете ме галят. Усещам дланта.

Страните ми пламват, не мога да спра

да се чувствам твърде специална

или казано иначе – просто жена.

Така е и нощем. Усещам те пак.

Чувствам тялото ти близо, дъха ти чак.

Чувам гласа ти, смеха ти дори,

но от сладката радост вече горчи…

Виновни няма. Само самота.

Мъничко болка, повече тъга.

Усмивка за теб. Сълзичка за „нас”.

Къде си, обич моя? Мина вече час…