Минзухари

По дебелата стена на януари лепне

екзистенциалната тъга и нощта е

цяла вечност, а денят - топлийка грах.

Делниците овдовяха чак до Пасха.

Посред тая есхатологичност дива

пали някой дъх за топли срещи.

Вън - на двора, вътре – в мен сърдечно,

жълти минзухари си дойдоха вчера.

Овдовялата земя се трогна. И запя олукът,

топло задиктува на капчука. Пофлиртуваха...

Нещичко си казаха... знам ли? Беше хубаво...

И любовно някак. Като песен, като отпътуване.

Уж сезонно и случайно, уж са стари гласове,

но ги слушах с трепет и... вълшебството ме взе!

Рано станахме със утрото, още преди пет,

и започнахме живота си. Само че отново  –

да ме пази Господ! –

с бясна скорост и напред...

Все се каня да му погостувам

някой ден на седмото небе...