Молитва
Боже мой, пак сме двамата само със теб.
Във сумрака, потънал в молитва,
аз те викам. Ти чуваш ли? Сигурно не.
Или, може би, пак ме изпитваш.
Хайде, давай! Изпитвай ме! Но ще съм прав.
Не, грешиш - аз не ще коленича!
Пак те викам. Не чуваш? А благият нрав,
с който всички ни, Боже, обичаш?
Да, разбира се, търся отдавна любов.
Но не твоята, Боже, по-нежна -
любовта на човека, за обич готов -
ласкав огън сред бурята снежна.
Пак мълчиш. Аз те хуля. Дали ще простиш
на поета нищожен и дребен.
Аз те викам, а ти все мълчиш ли, мълчиш...
А на мен ми е говор потребен.
Но пък мисля си, Боже, ти сякаш си прав -
няма думи за много неща.
И съюзът ми с теб става силен и здрав.
Ще те чуя ей там - след смъртта.
© Николай Колев All rights reserved.
