Молитва по никое време
МОЛИТВА ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
Аз съм минал човек – и дълбоко е моето минало,
всяка негова страница вече хиляден път я чета.
Прекосявам света, а пред мене е Времето – зинало
да ме глътне в бездънните свои, беззъби уста.
Може би е Любов, че остави ме Господ на хълмите,
по които вървях – и до нийде не стигнах! – уви.
И защо ли се мъчих във фалшивия хор от безмълвници,
бях щурчето, което скърца в дългите летни треви.
Всяка дума е храм, а във черквата дяволът дискоса
е превърнал във касичка за надеждата в Божия дом.
Боже мили! – защо небесата от мен си поискаха
да съм просякът, който протяга ръка – сляп и хром?
Милостиня ли бе всеки миг, в който дишах ти въздуха?
Вече иде мигът – да мълча в безглаголната смърт.
Колко дни, колко нощи тъй жестоко от мен се изплъзваха
радостта – да съм нужен, и – за някого адски добър?
Котараче да скътам под сетренцето свое проскубано,
да река на Женица, че е птица красива в летеж...
Прочети моя стих? – и, решиш ли за мен нещо хубаво,
дай ми, Господи, утре да да запаля във храма ти свещ.
© Валери Станков All rights reserved.
