Монолог

Ти помниш ли нашата, първата среща?!

В полунощ под звездите, под открито небе.

Там, навън, под дивите кестени

и шума на върбите,

надвесели клони над брегове.

Ти помниш ли нашата първа милувка?!

С пръсти прокарах ръка по лицето ти...

Последва и нашата първа целувка,

проникнала с трепет нежен

дълбоко в сърцето ми.

А нашите първи признания...

Ти помниш ли?!

Как тихо безмълвно потъваше в мислите.

Кажи Го! Не можеш!

Но знам, че е истинско,

щом от страст се разширяват зениците.

А после...

Страха преобърна се - катурна каруцата...

Пътища много, но избрахме само един.

Да сдиплиш моя образ "на върха",

в "чекмеджето си",

и тайничко да му се радваш

като на романтичен филм.

От много самотност превърна ме в щастие...

Нужна, потребна, ОБИЧАНА...

И нищо, че почти виртуално общуваме...

Ти ме изпълваш до последната фибра.

Няма далечности, които да пречат.

Няма пустинности - сухи, горещи...

Влажност в очите, до нежност в копнежие...

че чак удивлявам се...

Що за измерение?!