Монолог на една тъща
За зетя ли?...Бе малко смотан пада -
култура липсва му, фасон, финес...
Но Мимето без него пък ще страда –
приех го само в неин интерес.
Виновна съм, че късно се усетих -
нещата бяха тръгнали на зле!
Та положението пак закрепих
и бебето в семейство да расте.
Пък зетя, викам си, ще го науча
на маниер, обноски, етикет...
А той такъв дръвник се случи...
не мога го преглътна и до днес.
По цял ден музика му дай да слуша,
слушалките нахлузил на уши.
Веднъж помолих да оправи душа –
той цялата ни баня потроши.
Изтяга се като шаран в тепсия,
един бушон не може да смени.
Обесил се на Мимината шия –
прекарва си така блажени дни.
И двете му ръце са сякаш леви.
То бива сакатлък, но чак дотам?...
Помолих магданоза да оплеви –
изскубал го...от яд ще се изям!
Изпратих го дървата да нацепи –
след само пет минути си дойде.
Облещих се и питам: „Що бе, Пепи?”
„Ще легна – вика – хич не съм добре...”
Понякога със дни не ми говори,
не ме и забелязва у дома.
Ей тъй – устата нашупорил -
и сякаш аз съм тухлена стена!
Към мене как ли се обръща, питаш?
Е, как? Ми, никак! Само промучи!
Едно дърво ти как ще го възпиташ?
Ломоти под носа или мълчи!
И в обществото ме излага също.
Та дойдат ли ни хора у дома,
то по-добре е той да не е в къщи,
така поне не му бера срама.
Ни приказките му да слушаш прости,
обноските пък да не гледаш хич!
Макар и деликатни моите гости,
иронията отдалеч личи!
Но няма как – така ще тегля още...
Пък сигурно е писано било!
Детето си ожалвам цели нощи,
какво да правиш - майчино тегло!...
© Роберт All rights reserved.
