МОНОЛОГ НА... ЛИРИЧЕСКАТА
Аз съм една такава...
много особена.
Имам силна кръв,
с която
пукам вените на всяка
любов,
щом изригне в сърцето ми.
Напук го разцепвам.
Да изригне лава.
Да гори, да клокочи,
а аз... неистово да се радвам.
Когато птицата чертае,
чертае вътре
с крила
белезите ми...
За да питам после -
Защо го сторих?
Зная много думи. И
думата обичам зная...
И мога!
Но този страх?
Затова бягам. Като
луда бягам... От оная
с раните.
Опитвах да чупя бамбук.
А той се огъва... И удря.
После...
После боли, много боли!
Когато ме стегне възела
и вълците ми запрепускат
през дните...
Спирам вятъра.
И
променям всичките му
посоки,
щом надеждите ми
решат да умират...
И стане студено, студено.
Тогава... За спасение...
В светулки превръщам
всички дяволски тръни в мен.
Смъквам особената си кожа,
щом заблъска дъжд в очите ми.
И... Започвам да пея.
Напук.
Тъжно да пея.
Песните ми се процеждат,
през последните
листи на оголелите клони...
И заглъхват тихо.
Не ви ли дъхат на есен?
На моята есен?
© Веска Алексиева All rights reserved.
