МОНОЛОГ...НА УКРОТЕНИЯ
Когато се завръщам всеки път,
ме укротяваш -
във косите твои.
Постеля са ми, щом
разтворя длани.
Сбираш пепелта от прашните
нозе,
с надежда да остана
и я разпръскваш -
след всяко ново тръгване.
Минавам като миг
през твоите очи.
А те,
като просяк са –
за капчица надежда
зажаднели.
Възраждаш се,
след всеки допир на
омраза и любов... И
онемяваш,защото искаш-
да съм брод последен.
Скитник съм. Но в теб
живея.
Укротяваш ме-
в косите твои.
Прости ми!
Понякога -
разсеян съм... И
обърквам пътя.
Обърквам го.
А той се лута-
като прилеп –блуден.
Укротен...
За последно,
някога ще се завърна.
И ще остана.
Мъничко почакай!
Да дойде есента.
Онази есен –
след закъснялата
дъга,
на последното дъждовно лято
© Веска Алексиева All rights reserved.
