Морфин
От Големия взрив се родиха
големи проблеми,
а поредният сив кардинал
се превърна в емблема –
на това, което днес е животът:
жесток кръговрат от пороци,
с все същите стари уроци, които
упорито не щем да научим:
ЖИВОТЪТ Е СИВ;
ЖИВОТЪТ Е СКУЧЕН;
животът е куче, което
напада своите стопани,
което до кокал прегризва ръката,
която го храни.
Но има
поне един изход достоен –
немислим, непростим, неспокоен...
Опасани бомби, пръчки тротил,
около всеки човек, сграда, автомобил,
на всеки един булевард е заложен снаряд,
който ще пръсне навред
обезумялата, няма тълпа – и гора от ръце
ще покрие света... Най-сетне тогава
кръв ще опръска изгнилите нрави;
заслушай се –
фитилите вече просъскват...
А пред бездната всички сме равни –
и няма отенък на зло и добро,
и няма петна от мастило –
по страниците на нашето пренаписано минало...
Думите вече не струват!
Всичко е тихо.
И всички сме чужди.
Никой не гледа към новия ден
и няма какво да учуди,
празните погледи, мислите луди,
на тези, които останаха живи.
Те победиха!
Пречистени, хармониращи с дзен
– и до болка събудени...
© Константин Дренски All rights reserved.
