Моята душа
Уж е същата, тази моя душа, а годините
с нови дрехи обличат суетната нейна снага,
всеки ден, на шега, наслоява мечтите ù сини,
като грим от умора и дързост във бръчка една...
Уж разбрала е как да живее и как да се врича,
как да бори и онзи озъбен в очите ù страх,
как в копнежи и блян полудяла от радост да тича
и разбрала е вече, че тялом е пепел и прах...
Уж повярвала в свойта нетленност, раздава усмивки
на преминали нейде отвъд близки сродни души
и забравя за себе си даже в моментите пивки,
забавлява се с мисли, а с други - планети руши...
И когато я питам отвътре дали се преструва,
че щастлива е, щом любовта я остави без глас...
Тя усмихва се някъде там - и тъй ясно я чувам:
Да, тогава, когато обичам, съм себе си аз...
© Михаил Цветански All rights reserved.
