Място
Някой ритна рижавия котарак на прага и крясъкът му заличи хвалбите
на онези,
вляво.
Като лице на влюбена жена е гладка водката
и точно като нея се опулва на мъжете, с бялото.
Не ям месо. Отскоро. Поспрях със твърдите напитки
и с разгула, който след събуждане ме кара да се чувствам червей.
Пометох масата със листа с телефоните
и се опитах да изритам котарака. Но избяга.
Мамка му и семе!
Не ме нервират лигите на собственика,
шамарът по детето, дръзнало да се изрепчи на баща си,
отрепката до мен, замезваща със пръсти,
и цялата безмилостност в това просташко щастие.
Дали защото дълго мислих за холестерола,
или защото с бира трудно се достига до видения?
Дали защото остарявам и се спичам,
и жените все по-равнодушно се разхождат голи покрай мене.
Не знам! Не ме интересуват никакви глобални сътресения
и колко дълго старецът отсреща ще гълта пушека с беззъбата си песен.
Не ме интересува колко пъти ще се цупя, че не ми е тука мястото.
От малко приказки ми пука, ако трябва да съм честен!
Защо не срещнах Господ някъде зад чашите?
Защо не срещнах шимпанзето олисяващо
преди да стане точно същият пияница
и да забърка еволюцията с краставици
и псувни.
И да зареже малките си, депресирано от цялата мешавица.
Поръчвам смело. С лявото око в менюто и цените.
Не помня откога не съм оставал без пари за моето и на приятелите вино.
Без остри думи за подритващите котките,
а ей ме, на,
очистен и искрящ сред цялата помия.
Безмозъчен и безгръбначен. Единият ми крак си тръгна бос
от къщата на полуживото от скръб момиче,
притихнало и примирено, че не зная източните мъдрости,
с кафе на сутринта,
макар да схвана ясно, че не я обичам.
Потропвам със обутия си крак,
тактувам с вбиващото ромолене
на умирисания от картофи дъжд
и удрящите се в гърдите си кретени.
Почти като откачен си внушавам разни конспирации.
Онези,
вляво,
си говорят за дъжда и внуците,
а аз се вкопчвам като смъртник във ръба на чашата.
Отсреща дядото се просълзява пред детето с зачервена буза,
подава му бонбон и си говорят, сякаш заедно са се родили
и едновременно са се досетили, че възрастта е всъщност,
нищо повече от фокусник,
изхранващ се с най-глупавата си илюзия.
Не ми е тука мястото!
И вече не е хленч, а убеждение.
Сред тези , незамислящи се за смъртта,
написаното ми дотук е само сбор от празни изречения.
Нелепа агресивност към запушването на артериите
и течността, прокрадваща се от очите, щом загубиш някого.
Безкрайна гоненица с котката, за да я милвам,
след като съм я премазал и описал в оди колко дълго се е мятала.
И осъзнавам, дори през алкохола, недостатъчен за истинска поезия,
че много кратко е във настроение магьосникът.
Оставам сам и дрънкам стъклено в най-истинската стъклена рапсодия.
Изпивам бирата и тръгвам - и без това тук никой не изпитва нужда
да си говори с мен, покрай амбициите диви.
Потръпва погнусено мястото под пушека и разговора за какво ли не...
И облекчено се изплюва зад гърба ми. Като живо.
2002
© Ди All rights reserved.
