На бавни глътки пия тишината
На бавни глътки пия тишината,
а тя присяда ми и гърлото дере.
Навън увяхват от тъга цветята
тъй както вехне моето сърце.
В очите ми живеят скорпиони
и жилят ме безмилостно жестоки.
Душата ми дърво е с голи клони,
надежда няма в моите посоки.
В живота чувствам се като печатна грешка,
като животно гонено от ловна хайка.
Люлея се във паяжината и със насмешка
ме гледа гладно от бърлогата си паяка.
Едни му викат с името съдба,
или пък орис, предопределение,
но за мене всичко е една игра
завършваща с финално погребение...
*****
Отпих поредна глътка от мълчание,
което ме обсебва, в мен пълзи.
За нищо нямам в себе си желание,
а от беззвучието може да боли.
Попитай ме наистина ли е така -
На отговора ми дали ще имаш вяра?
Но знаеш ли, че с никой не говори и Смъртта,
но с всеки се разбира, мамата му стара...
А знаеш ли какъв е вкусът на тишината?
Напомня на нищото във всеки нюанс...
Сълзи от дъжд се стичат по стъклата,
танцуват сенки във любовен транс...
*****
Пълзи из стаята ми някакво присъствие,
а всъщност никой няма, но аз знам,
че точно факта за отсъствие
показва, че в момента не съм сам...
Отпивам пак и ще погледна -
Със сигурност тук не е Любовта,
но ако спра да пиша и изчезна
възможно е... да съм открил Смъртта...
09.01.2016.
Георги Каменов
© Георги Каменов All rights reserved.
