На четиресет и осем
Не питам аз, животе мой, какво съм
успял за теб да сторя в куп лета.
Днес станах на четиресет и осем
и някак натежа ми възрастта.
Един Сизиф пред камъка огромен,
избутван все нагоре с дъх и пот -
съграждах домове, а бях бездомен,
дарявах се, макар и без имот.
Едната тежка участ на поета
не исках друг до мен да сподели.
В съдбата нямах козове с валета
и бита карта бях като че ли.
В залозите късметът ме подмина.
Надеждата ми никак не проби.
Навярно съм утеха за малцина
и смисъл за безпътни, може би.
Не вдигам тост. Цветя не ще приема.
Лишеното от корен не е дар.
Четиресет и осем в теорема
е двойно остарелият ми чар.
За време, безвъзвратно отлетяло,
не ще скърбя. Живях си го. Нали?
И камъка добутах премаляло
сред грохота на вятър и стрели.
Сега поглеждам - бива ме в перото.
Със стихове живях. Обезсмъртен!
Не ми приготвяй, орис, опелото!
Сизиф е жив, дори и уморен...
(Тленен остатък)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
