На Жак
Човешко е да се живее.
Човешко е и да се мре.
В най-подлото ни време,
дваж е по-човешки
кракът ти да изгуби
жестокото стреме...
Но не може да спре
пред злобните думи...
Не може...
Без достойнство не може!
Срещу призрачно подло
и злобното племе
какво ще поставиш?
Достойнство!
Достойно живееш...
Достойно умреш...
Какво да оставиш?
Достойнство!
Сам си дошъл...
и сам си отиваш -
съвсем по човешки...
В смъртта няма "ако".
Тя не води бележки -
кога, къде и защо...
Глухо вятър прозорец разтвори...
Нагоре! Нагоре!...
... за още живот...
Дано, Боже... Дано!
...и сухи очите...
Пълна чаша вятър събори...
По човешки, наивна любов
завърна крака ти
във хлъзгаво стреме.
Но подъл е този човешки живот -
внезапно, така - насред път,
тихо те хвърли...
И спомени жълто валят -
затрупват листата мига ти...
Без чувство за хумор
човешката смърт
на деня цветовете изтри ги.
Ще остане единствен звукът
на някакъв глас,
коварно познат сред тълпите.
И шепата пръст
дъждове ще измият.
Бавно ще белее ликът ти.
А името... НЕ! То ще остане!
Във следваща пролет,
в проклет листопад,
във мъртвия, белия зимен покров...
Но винаги има следваща пролет...
зелена усмивка във твоето име...
Ще останем и ние,
докато дойде мигът...
...докоснати от теб със любов
© Димитър Ганчев All rights reserved.
