На живите

Прегърбена съм цъфнала върба,

реката се усуква заядлива.

Мълчиш отколе, свършил е денят

и всяка обич през нощта е заменима.

Не чул звъна на утринния страх,

обличаш се и без кафе си тръгваш.

Подсвирква си надменната Луна

и знае, че душата си залъгваш.

Кърви небето, скършило нозе,

не се заглежда в хоризонта грохнал.

Мълчи окосено вглъбеното море

и знае кой каква вина ще носи.

Отколешната престаряла скръб

изправя се за новата си роля.

Мълчи, сега не ти е нужна глъч -

раздай на живите каквото можеш.