Беше излязла в малкото коридорче извън стаята си. Клекна и се облегна на
стената. В тъмното не се забелязваха навлажнените й очи. Погледна към дисплея на
телефона си и призвъня на някого. След малко телефонът звънна. - Льоле… как си,
Льоле? Аз… само да те чуя, защото ми липсваш… Много те обичам, нали знаеш… -
чула гласа на Льоло, тя се отпускаше. Напрежението, което успяваше да овладява
досега започна да взима надмощие над нея. Гласът й се разтрепери и закапаха
сълзи по колената й. – Льоле, чувствам се много зле. Всичко тук е ужасно. Да,
знам, че трябва да ги разбирам. Опитвам се, но не мога. Не искам да съм част от
всичко това. - Трябва да можеш, Коте. Сама го изгра. - Но тук е противно.
Отвръщава ме. - Знаеше, че ще е така. Не бягай от познанието, което вече имаш.
Знаеш също, че ако сега избягаш от изпитанието – същата ситуация ще те преследва
в живота, докато не я завършиш докрай. И колкото по-късно става, толкова ...