На моята... Самота
Поканих я и тя не ми отказа,
уви се нагло и ме задуши,
но пък достатъчно ревнива се оказа -
напада ме, заканва се, крещи...
Аз знам, че ú е време да си тръгне!
Но как? Привикнали в семейния уют,
в интимния ни танц - когато мръкне,
по-силно се привързваме един към друг.
В един от монолозите си се попитах:
- Наистина ли ми е само тя в света,
единствена, с която толкова години скитах
и никога не я нарекох „Самота”!
...
Не се е случвало да идва непоканена!
Нахална е, ревнива... но и вярна!
На всеки лична - няма предоставена,
а моята дори е популярна!
© Ивайло Проданов All rights reserved.
