На Нея
Дълго се опитвах аз да посветя на теб
моята поема тъй обична.
Много писах, ала само ред
бе достоен, като теб - различна.
Ти една в сърце ми бе
и едничка ще пребъдеш.
В мрака шепне твоето дете,
с любовта към теб осъмва.
Помня, нявга беше ти
моята опора вездесъща.
И оставаш, ала моля те, прости,
животът никога не ще е същия...
Обичам те и вечно ще го казвам,
една сред много ти остана.
И многото „любови" ми доказваха -
обичта към теб не е измама.
И когато пак във мрака плача,
знам - ще дойдеш като спомен нежен,
ще погалиш мило пак душата,
любовта към тебе само ще отвеждам...
До себе си сега те имам, мамо,
ала зная, само миг това е.
Дали ще понеса аз болка тъй голяма -
да те изгубя и сърцето ми от болка да не трае...
© Петя Боянова All rights reserved.
