На поезията в плен
На Мария Донева
Пита милият съсед:
„За къде си се забързал?” –
взел ме пак за не наред
както пътьом шала връзвам.
– Не четеш ли в Интернет? –
бързо стъпала прескачам –
Станало е шест без пет,
в седем рецитал ме чака!
Че с поезията тя,
в стихове като мъниста,
за големи и деца –
причестява и пречиства.
Само някое дете
тук подсмърча с лека хрема.
Тихо! – Донева чете
на Софийската бохема.
В тази книжка в резеда
„Шепа лъскави череши”
аз намирам с „не” и „да”
отговорите човешки.
Под възглавницата тя
всяка вечер ме приспива
и студено се потя
в лятото ù, посред зима.
Всеки път един сезон
прелестите си разкрива
от мушицата – до слон
в поетичната ù нива.
Ах, Мария, престани
тъй красиво да описваш!
Че във мойте старини
млад до теб се тихо вписвам.
Вместо „Гинко глоба” аз
с книжката ти, без рецепта,
паметта си, час по час,
освежавам и просветва
всеки стих, куплет зелен,
всяка мравка и тревичка.
На поезията в плен,
с този стих те днес закичвам!
© Иван Христов All rights reserved.
