На свещи
Отивам си, а ти дори не знаеш.
В посока друга виждам, че вървиш.
След себе си студа оставям.
Отивам си със изгрева на Слънцето, докато спиш.
Със Слънцето летя,
а ти във сън летиш.
Ръката ми към него се протяга.
Изгарям.
И във мен болиш.
Отивам си и става тихо
в сърцето ми,
в съня ми
и в ума.
Отивам си, а исках да те питам
толкова много неща...
Отивам си, а ти дори не знаеш.
До теб съм, но се взирам надалеч.
Помислих си за миг, че можеш да разпалиш
огнището във мен,
а ти запали свещ.
А свещ се пали на умряло!
... е, и за здраве и късмет,
но аз желая всичко.
Веднага.
Изцяло!
Че утре може да ни няма...
А ти запали свещ.
И недей ми казва, че това е светлина,
защото тя е само за нощта.
И недей ме топли с малко топлина -
така забравям за студа
пред външната врата.
А той е там и чака.
Чака мен, за да проникне в мрака,
притаен в сияние на свещ,
докато аз очаквам огъня горещ.
И не ми притопляй снощната вечеря.
Сега е днес.
И забрави за вчера!
Навсякъде блещукат свещи
и с пламъчета смигват ми игриво,
но те са плахи,
гаснат лесно
и не са горещи.
От вятъра след мене чезнат,
докато тичам към несъществуващото диво!
А мен не ме е страх да изгоря -
преди да падна, ще летя!
Отивам си, а ти дори не знаеш.
Отивам си сега, докато спиш.
Отивам си, когато се усмихвам.
Отивам си, докато ти мълчиш.
Отивам си, до теб притихнала.
Отивам си - ела и виж!
Просто вече си отивам.
От всичко и от всеки,
но не и от сърцето ти!
Нежна като бриз,
неудържима, като ураган,
ще бъда сянка на лицето ти,
ще бъда светлината там.
Докато угаснеш.
И восъкът докрай се разтопи.
Сега мълчи!
Отивам си.
© Лора All rights reserved.
