На този, който ме срещна с пътя
Пътят ме срещна.
Заведе ме сред жита.
(защо ли не помня сеитбата...?)
В очите ми -
най-топлото жълто.
Небето го нямаше.
Не видях и ята.
Сред хлебно поле-а сама...
Сама,
като дърво сред поляна.
(трудно се оцелява понякога...)
Изумрудено свети близкият лес.
Не дъжд е полирал листата.
Дойдох...
С кадифено спокойствие
пада сумрак.
Смирявам се...
Как иначе-нали съм в гора.
И детето във мен,
(бях го забравила)
се приюти сред тревите.
Има ли някъде по-мое убежище?
Красота върху очите.
Защото...така трябва.
И притихвам...
Аз-дето все вълците яздя.
(само спомен,
че душата ми тихичко хлипаше).
Дали винаги става така
след срещата с помирител...?
© Маргарита Василева All rights reserved.
