На утрото...
***
На утрото във мрака сив дойде.
Звездите като въглени висяха.
Луната със разплакано лице
изчезваше, а птиците мълчаха.
Изстинало сърце да приласкае
той бе дошъл с напразен пламък
там, дето вечен студ витае
в заспалия след бури замък.
Но мъртва е принцесата отдавна.
Сълзите на лицето й са снежни.
Целувката по устните неравни
не ще отвори клепките й нежни.
А той ще вземе бледото й тяло,
обречено на хладната невинност.
И утрото ще стане малко бяло.
Ще моли той Вселената за милост.
И приказката тихо ще завърши –
ще влачи своя неразказан край.
А принцът и принцесата ще търсят
във друг живот изстрадания рай.
21.06.2005
© Василена All rights reserved.
