Нагазиш ли в лука, свари си чорба
Дъждът ми изпръска лицето,
носа ми поръси с фин прах.
Набързо се скрих зад пердето,
стъклото захлопнах… заспах.
Събудих се – беше си тръгнал.
Оставил бе локви и кал.
Над хълма пиперено ръгнал
намръщен лют изгрев – без жал.
Над димните снощни олуци
небето се шупна, възвря.
В чорба къкри младият лучец
с посърнали мокри пера.
Захвърлих без страх дъждобрана,
заджвака след мене светлик.
На крушата – Пролет обрана
зашиваше в свода илик.
В ръцете ѝ – лъч ли, игла ли,
а слънцето – люспа от лук.
Валят шайби смях на парцали
през сълзите люти – напук.
https://www.youtube.com/watch?v=ZuIaY0muRnQ
© Мария Димитрова All rights reserved.
