Насън живея
Дори да вярвам в приказки и феи...
не мога времето назад да върна.
Не мога със мечтите необятни свои
от спомените си да се отвърна...
Дори да имах пръчица вълшебна
и лампата вълшебна да изтрия.
Нима забравила бих, че разлюбена
не мога да го върна върху лист хартия.
Но бих забравила и болка и обиди,
и че ние все пак сме несъвършени.
И пак с криле на бели лебеди
летяла бих над пропастите земни.
И всичките вълшебства да ги имах...
не мога с нищичко да променя света.
Звездите в шепите си сбирах,
но пак при себе си не върнах любовта.
Насън живея в приказка красива.
И с мен е принцът малък със златните коси.
Мечтаем в залези любов щастлива.
Той розата. Аз, тази дето някъде лети...
Защото птица бях, а той бе принца.
Приятели завинаги със него двама.
А любовта ми лекокрила, отлетяла...
а неговата илюзорна драма...
От него се научих, че не трябва
на зримото да вярвам и разчитам.
В незримото са всичките вълшебства.
В съня си съм обичана, и пак обичам...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
